четвъртък, 18 февруари 2010 г.

НА ТАВАНА

Този разказ е част от Blog Challenge , чийто двукратен победител Деси Бошнакова обяви тема №4 - “На тавана” Трябва да призаная, че дълго търсих вдъхновение и за мое огромно учудване, точно когато запланувах нещо да се роди на белия екран, бях възпрепятствана от хиляди комични ситуации (включително и такава, в която нито един контакт в апартамента ми не работеше и нямаше как да включа милия ми другар – компютъра към ел. мрежата).

Правилата в състезанието са същите, отново се нуждая от вашите коментари (АНОНИМНИТЕ не се зачитат) и гласове в SVEJO.NET. Ако разказът ви е харесал, не се колебайте да ме подкрепите с коментар. Благодаря ви!

Бе един слънчев зимен ден, от онези, в който се чудиш дали наистина е зима или пък просто пролетта минава през теб за миг. Точно в този ден едно разпръскване на хиляди парченца се бе случило в нейната душа. Мина покрай мен като фурия, обърнах се и я погледнах, стори ми се очарователна. Всичко в нея сякаш ми говореше за някаква тихо скрита история. Надя бе моята порцеланова кукла, красива и съвършена, никой не подозираше, колко крехка е всъщност и как само за миг можеше да стане на парченца. А това се случваше често и колкото повече парченца се разпръскваха, толкова по-грижливо тя изграждаше и доусъвършенстваше имиджа си на непоклатима млада дама. Никой, никога не разбираше каква е тя, защото всяка частичка от нея говореше за някаква същност, в действителност илюзорна. Познавах я добре, хиляди пъти бях наблюдавал блясъка в очите й, бях чел болката на нейната душа в жестовете й, бях преоткривал радостта в походката й. За мен и само за мен, тя бе островче, на което се спираха моите предположения, моите стремежи, моят блян.

В онзи ден тя напусна сградата и закрачи смело по улица Граф Игнатиев грациозно, забързана с изправена стойка, излъчваща невероятна самоувереност, правопропорционална на сълзите, които ронеше крехката й душа. Последвах я без да се замисля дори, в главата ми препускаха хиляди въпроси, но не исках да я изплаша. Просто вървях, заслушан в мелодията на крачките ни. Бе толкова загадъчна и толкова открита за мен като картина, забулена от фина паяжина. В миг видях как зави по Раковска, а след няма и минута се скри в един вход. Уплаших се, че ще я изгубя и забързах крачката, Грабнах дръжката на врата и със замах влезнах вътре. Пред мен се разкри гледката на безкрайно стълбище, виещото се под крачките на една загубена в самота си жена. Бързах, сърцето ми препускаше бясно, нямах никакво обяснение на какво се дължи. Учудих се от смелостта, с която я следвах и понечих да хвана ръката й точно преди да затвори вратата.

Погледна ме с прекрасните си нежни очи и безмълвно ми заговори “Влез, поспри, погледни ме, не казвай и дума, ти знаеш…” Не можех да повярвам, пред мен се разкри гледката на една миниатюрна стаичка, затаила дъх под покрив, разкривил се сякаш под тежестта на керемидите. Но не това бе странното, а това, което открих след като погледа ми потъна в него. Той бе картината на един човешки живот, мъничката театрална сцена на хиляди родили се мечти. “Очарован” това бе думата, която описваше състоянието ми тогава, защото знаех какво бе вложила тя във всяко едно късче от времето, с което бе рисувала по тавана. Там някъде започваше нейният живот с изрезки на първите желания, копнежи, първото колело, първата рокля, първата целувка, любов, гимназията, университета, работата, приятелите, живота… Сериозната и непоклатима Надя бе изградена от толкова много малки парчета. Усмихнах се, а тя ме погледна – “Да това е моята история, това е моя мъничък подиум на спомените, на копнежите и хилядите стъпки, които бях извървяла. Всичко се зароди преди много време, когато моята скъпа баба ме заведе в една стая най-горе в старата ни къща, едва успяхме да се качим по кривата стълба. Помня как се притеснявах за нея. Но се качихме, а аз ахнах. Там се срещаха и преплитаха няколко човешки истории, там имаше мистерия и невероятна мощ, енергия, която заливаше цялото ми тяло. Знаех, че всяка мъничка прашинка на това място имаше душа. Някои й я бе дарил, в момента, в който тя бе придобила значение за него. Обожавах мириса на тази история, тя бе колкото ясно стъпила в своето време, толкова и преходна благодарение на моята намеса. Аз говорех, общувах, черпех живец от изминалите дни. Тази ми среща с единственото кътче, което принадлежеше на моята баба, бе най-съкровената тайна, която тя ми сподели. Отнасях се с уважение, знаех, че там има живот, отвъд всичко, което човешкото съзнание може да проумее. Тази моя среща ме научи да обръщам внимание на всичко това, да се оглеждам около себе и да виждам красота в онова, което се раждаше, когато то ставаше важно за мен. Години наред мислех как ще успея да съхраня за себе си тази магия, търсих моето кътче, може би и заради това се преместих да живея на този таван, просто исках аз да съм прашинка сред прашинките. Дълго чаках да получа своята душа, но все не ставаше, затова реших, да създам нейните парченца. Създадох най-прекрасния таван на тавана – моята история, такава каквато исках да бъде и беше, такава, каквато щях да я направя, защото тя имаше значение за мен.”

Стоях безмълвно. Да, “очарован” бе онази дума, носеше повече от всичко, което можех да проумея. Та тя бе не просто порцеланова кукла, тя бе енергия, магия, история, моята прашинка. И тук на това място се срещаха минало в миналото, настояще в бъдещето и мечтите в мига. А аз бях част от всичко това, аз бях прашинка на тавана на времето…

Ако текста е породил поне една усмивка у вас, то моля ви споделете вашите мисли. Оставете своя коментар и гласувайте в SVEJO.NET

25 коментара:

  1. Добромир Янков19 февруари 2010 г. в 0:05

    "Обожавах мириса на тази история, тя бе колкото ясно стъпила в своето време, толкова и преходна благодарение на моята намеса" - много добро. :) Разказ с емоция и дълбочина. Успех, слънчице.

    ОтговорИзтриване
  2. Поздравления! Продължавай да дерзаеш :))

    ОтговорИзтриване
  3. Здравка Георгиева19 февруари 2010 г. в 0:56

    Харесва ми. Прекрасно е да започнеш денят си нещо толкова хубаво.Някой е успял да намери себе си.Живее тук и сега. Има мир.Желая на всеки човек да се намери.А процеланът когато е качествен е изящен, здрав и доставя удоволствие.Ти си моята радост и ти желая успех.

    ОтговорИзтриване
  4. Една наистина очарователна история. Прииска ми се и аз да бъда прашинка на тавана на времето.

    ОтговорИзтриване
  5. Pete, "ocharovana" e dumata, s koyato opisvam vyzdeystvieto ot razkaza ti vyrhu men..Strahotno boravish s metaforite, koito sa mn krasivi i umeli, i koito me karat syakash da se preotkriya v geroinyata ti - Nadya i da si predtavya moya jivot kato kartina, "kartinata na edin choveshki jivot, mynichkata teatralna scena na hilyadi rodili se mechti"....

    ОтговорИзтриване
  6. Сега вече нямам съмнение, че си струваше предизвикателството да си създадеш блог. Пиши, можеш!

    ОтговорИзтриване
  7. Не знам какво друго да кажа освен едно голямо БРАВО! Продължавай все така!! :)

    ОтговорИзтриване
  8. Скъпа, много ми хареса, но трябва да призная, че не съм и очаквала друго!!! Стискам палци и се надявам следващата тема да е зададеш ти:-* Успех!

    ОтговорИзтриване
  9. Много дълбок разказ. Докато четях се загубих във времето и забравих за проблемите. Благодаря ти Петя ! Дерзай ! Имаш страхотен талант !

    ОтговорИзтриване
  10. :)Остави ме без дъх...не знам какго правиш точно, но се справяш чудесно с писането! Може това да се окаже твоето призвание в живота:) Целувки

    ОтговорИзтриване
  11. Нямам думи, браво! Ти си моят герой за днес!

    ОтговорИзтриване
  12. Kysno ili ne kazvam, che ti, Pete, si edno slynce, koeto ogrqva vsichki nas ne samo s prisystvieto si, no i s krasivite formi na dumite, izvirashti ne se symnqvam dylboko ot teb ... :)

    ОтговорИзтриване
  13. Уют с аромат на мигове от вечност, е твоят разказ "Прашинке" сладка. Историята ти е паяжинка, сплела невероятни мигове на обич и красота ;) Обичам те!

    ОтговорИзтриване
  14. "Той бе картината на един човешки живот, мъничката театрална сцена на хиляди родили се мечти."... Страхотно!

    ОтговорИзтриване
  15. tolkova mnogo krasota, chustva i valshebstvo v nqkolko reda.Edinstvenoto koeto moga da kaja e che: " Ponqkoga nee nujno da kazvash nishto" ne razvalqi krasotata na momenta s dumite si a mu se nasladi, tova shte napravq az cheteiki za poreden pat tozi razkaz....

    ОтговорИзтриване
  16. изключителна искреност, невероятна красота на изказа....толкова вдъхновяващо и разтърсващо.....пренесе ме...и ме накара да се замисля за моята "таванска стайчка". Благодаря ти, Петя, че ни подари толкова прекрасен разказ!!!!

    Поздрави!

    ОтговорИзтриване
  17. Благодаря ти, Катенце, за милите и искрени думи. За мен е удоволствие и радост, когато с думите си успея да ви докосна. Този разказ докосва душата ми всеки път. Понякога си мсиля, че когато започна да пиша, всяка една думичка извира отвъд всичко осезаемо, дълбоко от същността на нещо, което малко хора разбират. Няма по-хубаво нещо от това да си разбран. Благодаря! Прегръщам те силно!

    ОтговорИзтриване