четвъртък, 18 февруари 2010 г.

НА ТАВАНА

Този разказ е част от Blog Challenge , чийто двукратен победител Деси Бошнакова обяви тема №4 - “На тавана” Трябва да призаная, че дълго търсих вдъхновение и за мое огромно учудване, точно когато запланувах нещо да се роди на белия екран, бях възпрепятствана от хиляди комични ситуации (включително и такава, в която нито един контакт в апартамента ми не работеше и нямаше как да включа милия ми другар – компютъра към ел. мрежата).

Правилата в състезанието са същите, отново се нуждая от вашите коментари (АНОНИМНИТЕ не се зачитат) и гласове в SVEJO.NET. Ако разказът ви е харесал, не се колебайте да ме подкрепите с коментар. Благодаря ви!

Бе един слънчев зимен ден, от онези, в който се чудиш дали наистина е зима или пък просто пролетта минава през теб за миг. Точно в този ден едно разпръскване на хиляди парченца се бе случило в нейната душа. Мина покрай мен като фурия, обърнах се и я погледнах, стори ми се очарователна. Всичко в нея сякаш ми говореше за някаква тихо скрита история. Надя бе моята порцеланова кукла, красива и съвършена, никой не подозираше, колко крехка е всъщност и как само за миг можеше да стане на парченца. А това се случваше често и колкото повече парченца се разпръскваха, толкова по-грижливо тя изграждаше и доусъвършенстваше имиджа си на непоклатима млада дама. Никой, никога не разбираше каква е тя, защото всяка частичка от нея говореше за някаква същност, в действителност илюзорна. Познавах я добре, хиляди пъти бях наблюдавал блясъка в очите й, бях чел болката на нейната душа в жестовете й, бях преоткривал радостта в походката й. За мен и само за мен, тя бе островче, на което се спираха моите предположения, моите стремежи, моят блян.

В онзи ден тя напусна сградата и закрачи смело по улица Граф Игнатиев грациозно, забързана с изправена стойка, излъчваща невероятна самоувереност, правопропорционална на сълзите, които ронеше крехката й душа. Последвах я без да се замисля дори, в главата ми препускаха хиляди въпроси, но не исках да я изплаша. Просто вървях, заслушан в мелодията на крачките ни. Бе толкова загадъчна и толкова открита за мен като картина, забулена от фина паяжина. В миг видях как зави по Раковска, а след няма и минута се скри в един вход. Уплаших се, че ще я изгубя и забързах крачката, Грабнах дръжката на врата и със замах влезнах вътре. Пред мен се разкри гледката на безкрайно стълбище, виещото се под крачките на една загубена в самота си жена. Бързах, сърцето ми препускаше бясно, нямах никакво обяснение на какво се дължи. Учудих се от смелостта, с която я следвах и понечих да хвана ръката й точно преди да затвори вратата.

Погледна ме с прекрасните си нежни очи и безмълвно ми заговори “Влез, поспри, погледни ме, не казвай и дума, ти знаеш…” Не можех да повярвам, пред мен се разкри гледката на една миниатюрна стаичка, затаила дъх под покрив, разкривил се сякаш под тежестта на керемидите. Но не това бе странното, а това, което открих след като погледа ми потъна в него. Той бе картината на един човешки живот, мъничката театрална сцена на хиляди родили се мечти. “Очарован” това бе думата, която описваше състоянието ми тогава, защото знаех какво бе вложила тя във всяко едно късче от времето, с което бе рисувала по тавана. Там някъде започваше нейният живот с изрезки на първите желания, копнежи, първото колело, първата рокля, първата целувка, любов, гимназията, университета, работата, приятелите, живота… Сериозната и непоклатима Надя бе изградена от толкова много малки парчета. Усмихнах се, а тя ме погледна – “Да това е моята история, това е моя мъничък подиум на спомените, на копнежите и хилядите стъпки, които бях извървяла. Всичко се зароди преди много време, когато моята скъпа баба ме заведе в една стая най-горе в старата ни къща, едва успяхме да се качим по кривата стълба. Помня как се притеснявах за нея. Но се качихме, а аз ахнах. Там се срещаха и преплитаха няколко човешки истории, там имаше мистерия и невероятна мощ, енергия, която заливаше цялото ми тяло. Знаех, че всяка мъничка прашинка на това място имаше душа. Някои й я бе дарил, в момента, в който тя бе придобила значение за него. Обожавах мириса на тази история, тя бе колкото ясно стъпила в своето време, толкова и преходна благодарение на моята намеса. Аз говорех, общувах, черпех живец от изминалите дни. Тази ми среща с единственото кътче, което принадлежеше на моята баба, бе най-съкровената тайна, която тя ми сподели. Отнасях се с уважение, знаех, че там има живот, отвъд всичко, което човешкото съзнание може да проумее. Тази моя среща ме научи да обръщам внимание на всичко това, да се оглеждам около себе и да виждам красота в онова, което се раждаше, когато то ставаше важно за мен. Години наред мислех как ще успея да съхраня за себе си тази магия, търсих моето кътче, може би и заради това се преместих да живея на този таван, просто исках аз да съм прашинка сред прашинките. Дълго чаках да получа своята душа, но все не ставаше, затова реших, да създам нейните парченца. Създадох най-прекрасния таван на тавана – моята история, такава каквато исках да бъде и беше, такава, каквато щях да я направя, защото тя имаше значение за мен.”

Стоях безмълвно. Да, “очарован” бе онази дума, носеше повече от всичко, което можех да проумея. Та тя бе не просто порцеланова кукла, тя бе енергия, магия, история, моята прашинка. И тук на това място се срещаха минало в миналото, настояще в бъдещето и мечтите в мига. А аз бях част от всичко това, аз бях прашинка на тавана на времето…

Ако текста е породил поне една усмивка у вас, то моля ви споделете вашите мисли. Оставете своя коментар и гласувайте в SVEJO.NET

неделя, 7 февруари 2010 г.

ШОКОЛАД

Този разказ е част от Blog Challenge, чийто победител за миналата седмица - Деси Бошнакова - обяви една невероятно изкушаваща ме тема – Шоколад. Благодаря ти Деси! Така набързо се роди този блог и последващият първи разказ. Ако ви хареса, подкрепете ме в това състезание като оставите коментар (анонимните коментари не се зачитат) и като дадете своя глас за творението ми в Svejo.net. Благодаря и на вас приятели!

Навън бе студено и омайно - танцуващи съвършенства в бавен танц целуваха земята. Тя седеше сама пред бял лист хартия в тихата празна стаичка. Душата й се раздираше от някакво странно чувство, тя плачеше и се извиваше в собствената си скованост. Единственото, което искаше бе да излее всяка мисъл, всеки стон и онова притискащо гърдите й чувство. На белия лист хартия започнаха да се нижат най-красиво омайните думи, белязани от самотата на една изгубена мечта.

Какво се бе случило? Какво бе онова, което се бореше в нея? Посегна наляво и понечи да докосне това, което винаги я спасяваше от самата нея. То така детайлно описваше същността й със същия замах и страст, с който озаряваше вътрешния й свят. Да, тя сякаш държеше в ръката си огледалото на нейната същност, обвита в блед карамел, грижливо пазещ нежния, фин плътен вкус, в сърцевината си скрил, твърдата увереност на едно сърце.

За миг успя да се откъсне от мислите си, които като бушуващи вълни минавах през нея. Те отстъпиха и тя полетя...Не бе тук, а там, далеч във миналото, когато в наивната вяра на собствента си обич бе подарила най-ценното, което имаше – сърцето си. То всякаш бе изчезнало, бе тръгнало с него, в отчаян бяг към съвършенство. Сега, когато усещаше, че то отново се завръща, че го намери, сега когато то туптеше по-силно от всякога в гърдите й, тя бягаше без да знае от какво.

Един единствен човек я бе познал такава каквато е, единствен той бе заговорил на онзи толкоз неразбираем за другите език. Единствен той пееше мелодията на нейната същност и той бе този, който само миг преди това и бе оставил красиво подредени парчетата на нейната душа, разтапящи се в нея, припомняйки й сладостта на всеки изживян миг, бележил границата на времето безлико.

Отрони се сълза, а с нея се роди усмивка. Тя имаше всичко, което бе искала, понечи пак да вкуси парченце сладост и сякаш освободи оковите на собствената си душа. Бе объркана, бе сама и в този миг в главата и отекнаха любими стихове:

„...угасва страст
ах, страст от клада.

И все вървим,
и тъжно шепнем.
Защо горим?
Защо се трепем?

До тука - дим,
нататък - пепел...”
Е.Евтимов

Записа още по-бързо, вече свободна, защото знаеше накъде отива. Взе последното парче и с усмивка грабна палтото си в трепетно очакване на срещата й със съвършенството навън. Бе приказен миг на раждане и на раздяла, бе миг, в който отново най-любимият спътник бе стоплил премръзналата й от болка душа, обичаше шоколад, той толкова я радваше. Усмихваше се, а съвършенствата се стопяваха в очите й. Валеше сняг.. „Какъв вълшебен ден!” - помисли си тя и си отиде.

А горе в една мансарда, едно писмо завършваше:

„...с мъничко любов ще пламне тази клада и не пепел, а красота ще се роди от тези две несъвършени същества, преплетени в божествена надежда.”

Ще се радвам да споделите вашите мисли след като се докоснахте до моя шоколадов романс. Очаквам коментарите и гласовете ви в Svejo.net.