Крехката същност на добротата

От доста време не съм писала по ред причини, но днес попаднах на нещо, което много скъп за мен човек е написал. Безкрайно много ме трогна и разчувства и затова реших, че трябва да го  споделя тук.

Галя Колева е моя безкрайно добра приятелка, тя е ангел, паднал на земята, за да ни покаже нежността и крехката същност на добротата, тя е тук, за да освети нашия път и да ни дари усмивка. Щастлив е всеки, който я познава, затова ви предлагам малка частица от нейната същност в последвалите редове.
Насладете се:

"Колко често позволяваме на живота да ни докосне? :)
Преди няколко дни, в ранният следобяд, срещнах момиче, бих казала момиченце :) на не повече от 10-12 години. Срещнах я, защото се спрях до нея, привлече ми вниманието с обясненията, които даваше на един възрастен господин. В ръцете си държеше лист - подписка... Спрях се, изчаках, погледнах я и тя ми заговори:
- Искате ли да се подпишете?
- За какво става дума? - попитах аз.
- Това е подписка за защита на животните от насилие, ...това е за една Мима, на която и отрязоха лапичките и сега е в Германия - ми отвърна тя.
Усмихнах се, взех химикалката написах имената си, а срещу тях оставих подписът си. Сърцето и душата ми отлетяха на някъде, а лекотата която ме обзе ме върна назад в моите детски години. Идваше ми да сграбча това мъничко момиченце, както всеки път сграбчвам с нежност спомените от детството, да прегърна живота с пълна сила...
Вървейки по улицата, под силата на емоцията се сетих за една случка от моите детски дни. Може би от първи-втори клас...
В близост до блока в които живея, има детска градина и там в единия ъгъл в близост до оградата има нещо, като мини хълмче :) През зимата се спускахме с шейни, а през останалото време играехме на семейства :) (майки и бащи може би) Приказно хълмче, с едни такива стълбички от едната страна, като калдъръмени, а между тях тревички и малки цветенца, а на върха две мънички борчета показваха своята прелест и величие. Та точно там един ден играех сама и не след дълго дойдоха по-големите момичета от съседния блок (имахме лека вражда... :)) и така започнахме да играем задно, а те не спираха да се мятат върху борчетата и да ги използват, като кресла - тук споменът малко ми се губи, но помня, че след като се прибрах написах на два листа от тетрадка "Моля не сядайте", отидох на хълмчето и ги забодох в клоните на боровете. Както си играех отново дойдоха по-големите какички, видяха надписите, скъсаха листите и се ядосаха на този, които нямаше смелост да им каже в очите, да уважават природата...
Сега разбирате, защо се зарадвах тъй искрено на момиченцето с подписката. Защото ми напомни за мен, и защото имаше смелостта да отстоява идейте си.
За това благодаря на сърцето си, че ми позволява да се докосна до живота. За това, че имам търпение и, че проявявам толерантност, сигурно не винаги :) Благодаря на хората, на приятелите... за хармонията и красотата, която притежават, щастлива съм всеки миг когато видя това на лицата им и усмивката - тя олицетворява и говори, колко "големи" са те.
Благодаря на Пролетта, че възражда мечтите ми, да дъжда, който ме пречиства, на слънцето, което ме дарява с енергия и топлина :)
Благодаря на семейството ми, което ми е дало толкова много...
Благдаря на ноща и съня, че мога да си почивам и да освобождавам мислите си :)
Благодаря на три имена, от четири букви :), че са Те!"

От Галя Колева

ПЕСЕН ЗА ЩАСТИЕ

Здравейте приятели, този разказ отново е част от Blog Challenge. Когато видях новата темата, обявена от Бисер, нямаше как да се сдържа. Бях увлечена и ентусиазирана, бях сигурна, че трябва да допринеса към песните за щастието.

Правилата в състезанието са същите. Критерии за това кой е победител са броя коментари (АНОНИМНИТЕ не се зачитат) и гласове в SVEJO.NET. Ако разказът ви е харесал, не се колебайте да ме подкрепите с коментар. Благодаря ви!

Изображението е взето от тук.

Имало едно време едно далечно царство, което не било никак обикновено. То се славело с прекрасните си градини и невероятни водопади. Говорело се, че в тях имало невероятна магия. Всеки, който успявал да се престраши да прекара една нощ в подножието на водопада сред красотата на хиляди пъстроцветни растения и пеперуди, се превръщал в най-щастливия човек на земята. Проблема бил, че този свят, толкова колоритен и живописен, бил твърде пъстроцветен за човешкото око, а опияняващата песен на водопада била твърде гръмка дори и за хората, лишени от слух. Никой не успявал да издържи и минута до входа на тази градина, камо ли да преспи цяла нощ. Мнозина се опитвали да се изправят пред това предизвикателство, ала никой не успявал да прекрачи. Минавали дни, години и тази прекрасна реалност започнала да се превръща в мит. Вече никой не смеел да се докосне до нея или просто не вярвал, че това е част от живота, който ни заобикаля. Децата се шегували, че това е плод на въображението на възрастните. Просто красива приказка, в която всеки би искал да вярва. Останал само далечния тътен на магичния водопад да напомня за мощта на вярата в това, че има начин да постигнеш щастието в един красив свят, в който сънуваш твоя кошмар.

Изминали десетилетия и вече никой не се присещал за тази красива легенда, никой не смеел да допусне, че нещо толкова приказно, би могло да е истина. Докато в града не се появил един странник, който разпитал за тези градини и разказвал тази легенда. Той търсел със сърцето си да открие отговора, който измъчвал всеки един от нас. Никой не смеел да отговори, но знаели, че стареца, който живеел далеч в планината съвсем близо до тези градините е единственият, който може да му помогне. Странникът пожелал да го упътят къде точно е домът на този загадъчен човечец, за който никой не вярвал, че е още жив. И той тръгнал, воден от причудливите обяснения на селяните и подтикван от вярата, че никога по-рано не е бил толкова близо до истината. Макар и пътя да бил труден и изпълнен с предизвикателства, младият странник не се отказал. Вървял, макар ветровете и дъждовете да брулели смелостта му, той не се отказвал. Поредната нощ го застигнала с невероятна буря. Чудел се той как може да е толкова близо и да става все по-трудно. През хилядите километри, които бил пропътувал, за миг не се бе страхувал, а сега?! Оставало му само да се отдаде на умората. Легнал и заспал в корените на едно огромно дърво, обезкуражен и в същото време, изпълнен с вяра.

Слънчевите лъчи пропълзяли по лицето му и с тях изгряла и усмивката на странника, когато с почуда разбрал, че е заспал точно до дървото в съседство с колибата. Изправил се и със забързана крачка изтичал до вратата. Почукал, а тя се отворила, влязъл и разказал всичко на стареца. Как дошъл тук с плам и желание да разбере истината, какво бил изживял и с какво се бе срещнал.

- Сигурен ли си, че си готов да разбереш истината, млади момко? - запитал стареца с дрезгавия си глас.

- Сигурен съм, премъдри. Разкажи ми, моля те.

- Тя е прескъпа и си готов да заплатиш цена, която през живота си малцина се успели да платят?!

- Да, готов съм! – казал странника с усмивка на лице.

- Ела. – рекъл Стареца и го повел навътре в гората към тътена, който преследвал младежа през всичките тези дни.

Звукът ставал все по-непоносим и същевременно все по-примамлив. Сърцето на младежа биело лудешки. Чудел се какво става, а дълбоко в себе си знаел, че прави правилния избор. Каквото и да станело там, в тази загадъчна градина, той знаел, че си заслужава.

Застанали точно на прага на градината и стареца рекъл:

- Затвори очи и ако вярваш в магията пристъпи крачка напред, но с вяра, с жажда да се докоснеш до него.

Младежа го послушал, пуснал ръката на стареца и прекрачил навътре в чудодейната градина. В миг звука спрял, отворил очи и разбрал, че рая е тук на земята. Никога през живота си не бил виждал нещо по-съвършено и красиво, никога преди това душата му не била ликувала по силно в пламенен танц с вечната мощ на вярата. Бил магичен миг, той поглъщал всичко, прегръщал всяка тревичка, всеки цвят, пиел вода от изворите около водопада, слушал песните на птиците и им говорел. Какво бе това? Какво се случваше в него?

- Чуваш ли? – запитал го стареца.

- Чувам, премъдри, но не зная какво е? – отвърнал странника.

- Чуваш песента. Вслушай се в себе си, момко! Всички човешки същества се страхуват, подхождат със съмнение и недоверие, не вярват. Така направиха и всички, които се изправиха пред непоносимия звук на входа на гранита. Не повярваха и не потърсиха. Те търсят щастието навън, търсят го в личните постижения, в парите, във властта, в материалното. Вярват, че всичко трябва да има облик, а то е в нас. Чуй, ти повярва, ти бе готов да жертваш всичко за една легенда и срещна чудото - чу как душата в среща с магичната земна красота пее песента за щастието. Тази магична красота, момко, за теб е тук в тази градина, за друг е в цветето подарено му ангела, за трети е в усмивката на децата му. Но за всеки тя извира от душата му. Защото само тя може да запее величието на песента за щастието и хванала за ръка сърцето, да познае любовта към всичко около нас.

Ако сте успели да се замислите за вашата песен и миговете, в които я чувате. Ако просто тази приказка ви е харесала, то моля ви споделете вашите мисли. Оставете своя коментар и гласувайте в SVEJO.NET

НА ТАВАНА

Този разказ е част от Blog Challenge , чийто двукратен победител Деси Бошнакова обяви тема №4 - “На тавана” Трябва да призаная, че дълго търсих вдъхновение и за мое огромно учудване, точно когато запланувах нещо да се роди на белия екран, бях възпрепятствана от хиляди комични ситуации (включително и такава, в която нито един контакт в апартамента ми не работеше и нямаше как да включа милия ми другар – компютъра към ел. мрежата).

Правилата в състезанието са същите, отново се нуждая от вашите коментари (АНОНИМНИТЕ не се зачитат) и гласове в SVEJO.NET. Ако разказът ви е харесал, не се колебайте да ме подкрепите с коментар. Благодаря ви!

Бе един слънчев зимен ден, от онези, в който се чудиш дали наистина е зима или пък просто пролетта минава през теб за миг. Точно в този ден едно разпръскване на хиляди парченца се бе случило в нейната душа. Мина покрай мен като фурия, обърнах се и я погледнах, стори ми се очарователна. Всичко в нея сякаш ми говореше за някаква тихо скрита история. Надя бе моята порцеланова кукла, красива и съвършена, никой не подозираше, колко крехка е всъщност и как само за миг можеше да стане на парченца. А това се случваше често и колкото повече парченца се разпръскваха, толкова по-грижливо тя изграждаше и доусъвършенстваше имиджа си на непоклатима млада дама. Никой, никога не разбираше каква е тя, защото всяка частичка от нея говореше за някаква същност, в действителност илюзорна. Познавах я добре, хиляди пъти бях наблюдавал блясъка в очите й, бях чел болката на нейната душа в жестовете й, бях преоткривал радостта в походката й. За мен и само за мен, тя бе островче, на което се спираха моите предположения, моите стремежи, моят блян.

В онзи ден тя напусна сградата и закрачи смело по улица Граф Игнатиев грациозно, забързана с изправена стойка, излъчваща невероятна самоувереност, правопропорционална на сълзите, които ронеше крехката й душа. Последвах я без да се замисля дори, в главата ми препускаха хиляди въпроси, но не исках да я изплаша. Просто вървях, заслушан в мелодията на крачките ни. Бе толкова загадъчна и толкова открита за мен като картина, забулена от фина паяжина. В миг видях как зави по Раковска, а след няма и минута се скри в един вход. Уплаших се, че ще я изгубя и забързах крачката, Грабнах дръжката на врата и със замах влезнах вътре. Пред мен се разкри гледката на безкрайно стълбище, виещото се под крачките на една загубена в самота си жена. Бързах, сърцето ми препускаше бясно, нямах никакво обяснение на какво се дължи. Учудих се от смелостта, с която я следвах и понечих да хвана ръката й точно преди да затвори вратата.

Погледна ме с прекрасните си нежни очи и безмълвно ми заговори “Влез, поспри, погледни ме, не казвай и дума, ти знаеш…” Не можех да повярвам, пред мен се разкри гледката на една миниатюрна стаичка, затаила дъх под покрив, разкривил се сякаш под тежестта на керемидите. Но не това бе странното, а това, което открих след като погледа ми потъна в него. Той бе картината на един човешки живот, мъничката театрална сцена на хиляди родили се мечти. “Очарован” това бе думата, която описваше състоянието ми тогава, защото знаех какво бе вложила тя във всяко едно късче от времето, с което бе рисувала по тавана. Там някъде започваше нейният живот с изрезки на първите желания, копнежи, първото колело, първата рокля, първата целувка, любов, гимназията, университета, работата, приятелите, живота… Сериозната и непоклатима Надя бе изградена от толкова много малки парчета. Усмихнах се, а тя ме погледна – “Да това е моята история, това е моя мъничък подиум на спомените, на копнежите и хилядите стъпки, които бях извървяла. Всичко се зароди преди много време, когато моята скъпа баба ме заведе в една стая най-горе в старата ни къща, едва успяхме да се качим по кривата стълба. Помня как се притеснявах за нея. Но се качихме, а аз ахнах. Там се срещаха и преплитаха няколко човешки истории, там имаше мистерия и невероятна мощ, енергия, която заливаше цялото ми тяло. Знаех, че всяка мъничка прашинка на това място имаше душа. Някои й я бе дарил, в момента, в който тя бе придобила значение за него. Обожавах мириса на тази история, тя бе колкото ясно стъпила в своето време, толкова и преходна благодарение на моята намеса. Аз говорех, общувах, черпех живец от изминалите дни. Тази ми среща с единственото кътче, което принадлежеше на моята баба, бе най-съкровената тайна, която тя ми сподели. Отнасях се с уважение, знаех, че там има живот, отвъд всичко, което човешкото съзнание може да проумее. Тази моя среща ме научи да обръщам внимание на всичко това, да се оглеждам около себе и да виждам красота в онова, което се раждаше, когато то ставаше важно за мен. Години наред мислех как ще успея да съхраня за себе си тази магия, търсих моето кътче, може би и заради това се преместих да живея на този таван, просто исках аз да съм прашинка сред прашинките. Дълго чаках да получа своята душа, но все не ставаше, затова реших, да създам нейните парченца. Създадох най-прекрасния таван на тавана – моята история, такава каквато исках да бъде и беше, такава, каквато щях да я направя, защото тя имаше значение за мен.”

Стоях безмълвно. Да, “очарован” бе онази дума, носеше повече от всичко, което можех да проумея. Та тя бе не просто порцеланова кукла, тя бе енергия, магия, история, моята прашинка. И тук на това място се срещаха минало в миналото, настояще в бъдещето и мечтите в мига. А аз бях част от всичко това, аз бях прашинка на тавана на времето…

Ако текста е породил поне една усмивка у вас, то моля ви споделете вашите мисли. Оставете своя коментар и гласувайте в SVEJO.NET

ШОКОЛАД

Този разказ е част от Blog Challenge, чийто победител за миналата седмица - Деси Бошнакова - обяви една невероятно изкушаваща ме тема – Шоколад. Благодаря ти Деси! Така набързо се роди този блог и последващият първи разказ. Ако ви хареса, подкрепете ме в това състезание като оставите коментар (анонимните коментари не се зачитат) и като дадете своя глас за творението ми в Svejo.net. Благодаря и на вас приятели!

Навън бе студено и омайно - танцуващи съвършенства в бавен танц целуваха земята. Тя седеше сама пред бял лист хартия в тихата празна стаичка. Душата й се раздираше от някакво странно чувство, тя плачеше и се извиваше в собствената си скованост. Единственото, което искаше бе да излее всяка мисъл, всеки стон и онова притискащо гърдите й чувство. На белия лист хартия започнаха да се нижат най-красиво омайните думи, белязани от самотата на една изгубена мечта.

Какво се бе случило? Какво бе онова, което се бореше в нея? Посегна наляво и понечи да докосне това, което винаги я спасяваше от самата нея. То така детайлно описваше същността й със същия замах и страст, с който озаряваше вътрешния й свят. Да, тя сякаш държеше в ръката си огледалото на нейната същност, обвита в блед карамел, грижливо пазещ нежния, фин плътен вкус, в сърцевината си скрил, твърдата увереност на едно сърце.

За миг успя да се откъсне от мислите си, които като бушуващи вълни минавах през нея. Те отстъпиха и тя полетя...Не бе тук, а там, далеч във миналото, когато в наивната вяра на собствента си обич бе подарила най-ценното, което имаше – сърцето си. То всякаш бе изчезнало, бе тръгнало с него, в отчаян бяг към съвършенство. Сега, когато усещаше, че то отново се завръща, че го намери, сега когато то туптеше по-силно от всякога в гърдите й, тя бягаше без да знае от какво.

Един единствен човек я бе познал такава каквато е, единствен той бе заговорил на онзи толкоз неразбираем за другите език. Единствен той пееше мелодията на нейната същност и той бе този, който само миг преди това и бе оставил красиво подредени парчетата на нейната душа, разтапящи се в нея, припомняйки й сладостта на всеки изживян миг, бележил границата на времето безлико.

Отрони се сълза, а с нея се роди усмивка. Тя имаше всичко, което бе искала, понечи пак да вкуси парченце сладост и сякаш освободи оковите на собствената си душа. Бе объркана, бе сама и в този миг в главата и отекнаха любими стихове:

„...угасва страст

ах, страст от клада.

И все вървим,

и тъжно шепнем.

Защо горим?

Защо се трепем?

До тука - дим,

нататък - пепел...”

Е.Евтимов

Записа още по-бързо, вече свободна, защото знаеше накъде отива. Взе последното парче и с усмивка грабна палтото си в трепетно очакване на срещата й със съвършенството навън. Бе приказен миг на раждане и на раздяла, бе миг, в който отново най-любимият спътник бе стоплил премръзналата й от болка душа, обичаше шоколад, той толкова я радваше. Усмихваше се, а съвършенствата се стопяваха в очите й. Валеше сняг.. „Какъв вълшебен ден!” - помисли си тя и си отиде.

А горе в една мансарда, едно писмо завършваше:

„...с мъничко любов ще пламне тази клада и не пепел, а красота ще се роди от тези две несъвършени същества, преплетени в божествена надежда.”

Ще се радвам да споделите вашите мисли след като се докоснахте до моя шоколадов романс. Очаквам коментарите и гласовете ви в Svejo.net.